...Не мога да реша вече 30 години една теорема, състояща се от една единственна дума...Надежда...7 букви,три гласни и четири съгласни, въртя ги правя разни комбинации и пак не мога да разгадая смисъла, значението и тоталното надмощие на тази дума над моито аз...всяко ново лице появило се в живото ми е една надежда, за нещо нормално , естественно, единственно, различно... но веднага се питам, мойто възприятие за нормално естественно , единственно, вгражда ли се в дефинициите на моето време, това в което живея,..къде се разминаваме, защо разочерованието идва толкова бързо, не ли това една виртуална игра, която цели да умори търсещия недежда и опора и да накара останалите да се посмеят, над наивното ми АЗ...
...Реших и аз да поиграя на надежда и живота ми внезапно, доби други форми и цветове, появиха се нюанси и тунелът започна да се осветява постепенно...спомнаям си ясно, първият път когато реших и аз да , поиграя на надежада с полицаите...
Мансия, беше техен информатор, те знаеха добре това, знаеше го шефа на полицията, останалите инспектори играеха по системата ляв-десен, в красивто предградие в което живех, кмета беше на дясно, шефа на полицията на ляво, инспекторите гледаха да се нагодят, преместиха вече двама от десния отбор, така че никой не искаше да го местят посред зима, някъде в провинцията, лошото беше , че най после Прокурора даде ход на едно от оплакванията ми, 17-то, ако трябва да бъдем точни, предстоеше дело, имах адвокат, играта се обърна... врезапно за някои, нормално за мен, защото предстояха избори...реших, че можем да се разберем, както стана с Ле Тапие, за да не го осъдят на три години, най малко, просто го изведоха от блока и го настаниха до пощата на квартира...Мансия е друго, някои полицаи се уплашиха, други се развълнуваха от играта, все пак сама жена, но се държи, дявол да го вземе не се предава, става опасно, на шефа не му пука, но той вечно си е шеф, ако се разприказва някой от паника , отваме всички и писмо се получи от САЩ и най важното  някои го донесе, не мина през пощата...
...Попаднах на сранително млад инспектор, сравнително интелигентен, слаб, фин, с монголоидни черти, горящи черни очи и светла кестенява коса, беше леко притеснен и необичайно зачервен, но със спокоен глас, затова реших , че момента е удобен за преговори, избързах и пробутах моята порция надежда, не скрих че ще се възползвам от изборите за да тикна Мансия там където му е мястото, той мълчеше, само ми каза, без да ме гледа, че този път ще напише това което аз кажа... и започна да пише... но не ни било писано, дълго да се радваме...в стаята влезе слаб цивилен,млад мъж и седна на свободното бюро, без да отрони дума, започна шумно да вади ниякакви документи от чантата си и да ги тръшка на бюрото, продължих да говоря, наблюдавайки го, инспектора записваше това което казвах, другия ме гледаше  упорито в очите с любопиство и ирония...изведнъж стана и тогава видях, че има пистолет отстрани на ханша си, извади го бавно, смачка един лист хартия и излезе изад бюрото, мина зад гърба ми, пордължи и отиде зад гърба на инспектора, опря пистолета в гърба му  приклекна и хвърли хартията в кошчето под бюрото... машината продължи да трака.... и тогава реших, не знам как и откъде ми дойде тази идея, да промълвя...Мансия е личен информатор на вашият Директор, той е следтвенно лице от 20 години и паспорта му не е сменян от тогава, няма френска карта за местожителство, как работи на държавна работа, имам тези данни от Префектурата...другият ме погледна, задържа поглед и бавно отпусна  пистолета излезе изад бюрото на инспектора и седна отново отсреща, застана като замръзен и сложи пистолета пред него...бинго, спечелих, продължих да говоря, той продължи да пише, прочетох написаното и се подписах нищо не беше прописнал...благодаря инспекторе, това е достатъчно за моя адвокат...вашия адвокат е едно стажанче, което сега започва своята кариера... изсъска лицето на отсрешното  бюро...като вас господине, точно като вас, отговорих, всички някога сме били наивни начинаещи, да му дадем малко надежда...